Skip to content

Абдикацията на държавата

април 16, 2008

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.

Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…

Никога не съм вярвала че ще започна с цитати от това стихотворение. Никога не съм вярвала, че ще ми свърши търпението. Никога не съм вярвала, че ще съжалявам за това, че все още на това място му се вика държава.

От днес нататък това е просто място на картата, просто поредното недоразумение в този свят. И ако се чудите защо се чувствам така, ще ви обясня накратко.

Защото днес докато мирно си чаках автобуса, бях ударена с парче тротоарна плочка по ръката. Бързо да поясня, че ще ми остане само синка, и че якето ми смекчи удара.

Не така стои въпроса с четиримата участници в побоя, покрай които отнесох плочката по ръката. Тя всъщност рикушира от един от замесените.

Не мога до обясня какво как и защо е станало. Мога да се срамувам, че не извиках полиция, както и останалите поне 50 човека на спирката. Но след като видях, как един човек беше пребит с клон, гумена палка, ритници и юмруци – някак реших, че не ми стига смелостта. Защото полицията, ако дойде изобщо, ще го прибере, ще го задържи са максимум 24 часа и ще го пусне, а той ще дойде на спирката да си отмъсти.

А там имаше достатъчно огромни мъже, които гледаха сеир. Имаше достатъчно хора, които видяха, че ме удариха и всички те се дръпнаха и от мен като от прокажена, само едно момче провери ръката ми и попита много ли ме боли.

Двама от участниците се разхождаха, дебнейки се един друг целите в кръв 15 минути по спирката, минаха, шофьори на коли и автобуси и не видях някой да сигнализира на полицията. Тротоарът е на кървави петна, които ще останат за спомен, защото няма кой да ги измие.

Единият от тях, който може би е започнал боя (мина край мен малко преди това и гледаше много стъклено) вероятно дрогиран, след като изгуби жертвите си излезе на автобусното платно и плашеше водачите, като заставаше пред колите им. Признавам си съвсем нехристиянски ми се искаше някой да не го види и да го помете.

Плаках тихо на спирката цели 20 минути докато ми дойде автобуса. Треперих, докато прибирах детето си от училище, мислейки, че утре, когато тръгне само на училище, може да преживее същото и никой не ми гарантира, че той ще се отърве като мен само с уплахата. Треперих и още треперя и не знам как и кога ще се успокоя.

Ръката лекичко припарва за да ми напомня, че на една нормална спирка, в един нормален ден, в 4:30 следобяд имах огромният късмет да ме уцелят с тротоарна полчка по ръката, а не в слепоочието. Едно е сигурно това не ми се случи в една нормална държава. Защото държавата абдикира. Управниците абдикираха и сега ни гледат сеира.

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

П.П. Мъжът сега ми каза да съм се дръпнела – Та между мен и побойниците имаше поне 3 реда хора. Как точно мен уцелиха не знам.
Advertisements
5 Коментари
  1. mitkoivanov permalink
    април 17, 2008 11:10 am

    8-ми март! Честит Празник жени! Пловдив приятен и слънчев. Навсякъде усмихнати жени с цветя! Радвам Ви се!
    За съжаление настроението ми е помрачено от следния незначителен инцидент. На фона на тази празничност и жизнеутвърждаваща обстановка, станах свидетел на грозна случка. На улицата, две 10-12 годишни хлапета, свалиха на земята трето по-малко момче от тях и зверски го заритаха… Край тях, по улицата минаваха десетки коли, но никой не спря да го защити? Спрях и ги разгоних… При битото момче притичаха две момиченца за да му помогнат…Побойниците смееки се побягнаха…
    А аз се попитах, какви майки са родили двамата побойници? Дали и те са усмихнати и щастливи ? Дали имат и майките вина за детската жестокост?… Кяаква е ролята на обществото?… На телевизията и нас??

  2. mitkoivanov permalink
    април 17, 2008 11:14 am

    Преди 127 години, един доказано умен и обичащ българите ум, е казал:
    …Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарниците. И сме направили толкова много с толкова малко, за толкова дълго време, че вече сме се квалифицирали да правим всичко от нищо.
    … За мен най лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.”
    13-тий Декември л.1881 Константин Иречек

  3. април 17, 2008 3:48 pm

    Не само майките – и двамата родители имат вина и отговорност пред децата си!

  4. април 20, 2008 8:13 pm

    Чета ти блога. НЕ си ли забелязала, че на НИКОЙ не му дреме какво става и всеки си прави каквото си иска ?

    „Не сме народ, а мърша,
    пак ще кажа и с това ще да свърша.“

  5. април 21, 2008 8:52 am

    Ами на мен ми дреме. И ако привлека дори само още един да почне да му дреме ставаме 2-ма.
    Така че не е никой. Просто сме много малко още.

Коментари са забранени.

%d bloggers like this: