Skip to content

Деца, домове и обществени мнения

февруари 29, 2008

Много се изписа и изговори по темата. Аз няма да съдя и да давам квалификации. Ще разкажа няколко случки от моя живот.

Преди много години (била съм към 10 годишна) мама ме извика един ден и много внимателно и отдалече започна да ми обяснява как ще имаме гости, семейство с двете си деца. Веднага се ентусиазирах, но мама каза „Обаче…“ и ми обясни че едното им детенце на около 2 годинки е с увреждания. Не може да ходи и да дъвче, хранят го с пасирана храна и го носят. Не може да си държи главичката изправена и така нататък. Помоли ме да съм внимателна (каквото и да имаше предвид). Спомням си моя отговор: „Че то е болно, не е виновно за нищо. Едва ли бих казала нещо обидно или лошо в подобен случай“

Притеснението на мама обаче се предаде и на мен, и много се тревожех как ще мине всичко. При първата ни среща установих, че няам нищо нито притеснително нито страшно в това дете. Със сестра му много се разбирахме и си играехме. Беше ни весело. Детето беше в къщи, но не е имало проблеми никакви. Нормално дете, дори по-тихо от много други напълно здрави.

По-късно разбрах, че родителите са били убеждавани да го оставят, но не са се съгласили. Поели са тежестта и отоговорността. Всички са се притеснявали, че това ще им развали семейството. Аз лично нямам такива спомени.

От този случай си спомням и отвращението си към разни деца от тайфата, които посрещнаха гостенката ми с репликата „Мани я тая. Брат и е идиот, сигурно и тя не е в ред.“ Беше повече от гадно. А за мен е много спорно, кой беше идиота в случая.

По-късно с една позната забременяхме почти едновременно. Тя роди март, а аз юни. Нейното бебче се родило с „дефекти“ и лекарите не искали да и го покажат. Препоръчали и да го остави – млада била ще си има друго. Нито тя, нито родителите и се съгласили. Бебето имало обърнати стъпала на крачетата и липсващи фаланги на пръстчетата на едната ръка. Почват едно ходене по болници, операции, гипсове. На годинка детето вече тичаше. Сега предстоят пластики за оправяне на пръстчетата и всичко ще е супер. Много тичане, много мъка но и голяма радотс. Будно живо хитро хлапе с изключителна усмивка. Захвърлено в институция то не би имало никакви шансове, нямаше да ги има операциите, пластиките, нямаше да се движи а можеше и да попадне в дом, в който нямаше дори да се научи да говори.

Последната и най-скорошна случка. Моя позната има брат с проблеми, не съм разпитвала от какво естество са, знам че макар и голям като възраст в развитието си е по-назад и е някъде към възрастта на сина ми. Той и беше на гости и решихме да ги съберем с моя син, който беше във ваканция по това време. Макар и различно големи, двамата си паснаха супер добре, разбираха се и си играха. Сега синът ми пита всеки път, кога пак ще се видят. Нямах проблем да обясня на сина си, защо баткото макар и голям говори особено и знае колкото него. Нито детето ми имаше проблем да общува с това момче.

На фона на всичко изписано горе просто позеленявам, като слушам глупави и измислени доводи.

Advertisements
4 Коментари
  1. dgeorgiev permalink
    март 2, 2008 11:39 am

    Може би всичко опира до възпитание и семейна среда. Много семейства смятат, че като не говорят за нещо у дома, все едно то не съществува. Обикновеният страх прави не информираните пълни идиоти.

  2. март 4, 2008 5:34 pm

    Спомням си първото ми ходене в страна от Западна Европа преди 3-4 години – Франция. Съвсем скоро ми се наби на очи колко улеснения има за инвалидите – за мен беше като навиране в очите, че има и хора с проблеми, не само здрави и прави дето се вика. Просто защото не съм свикнала да виждам рампи за инвалиди пред сгради и магазини, тоалетни за инвалиди в моловете и т.н.

    Спомням си и една майка с детето й в магазин Карфур. Детето бе на около 13 години, в инвалидна количка, с поглед, втренчен нейде далеч в пространството. Изглеждаше като че ли изобщо не е там. Но бе облечено спретнато, с весела шапка с козирка, имаше меки играчки, закачени за инвалидната количка и разни детски стикери по страните й.

    В България би паснало „перфектно“ на един изолатор като Могилино!

  3. март 12, 2008 10:37 am

    Като бях дете живеехме в голям жилищен блок. Едно семейство си беше осиновило страшно красиво русичко, синеоко момченце. След няколко месеца се оказа, че детето е с умствени увреждания. Тогава майка ми обясни, че са предлагали на осиновителите да върнат детето, но семейството отказало. Отгледаха си го в къщи и всички ги обичаха. Не си спомням някога да съм го намирала за странно. Може би защото цялото семейство бяха много слънчеви хора – вечно усмихнати!

  4. март 17, 2008 10:56 pm

    И още нещо по темата : „Русенски лекари: Не местете децата от село Могилино“

    Видиш ли, супер им било в Могилино.. само и само да не идат при тях!

Коментари са забранени.

%d bloggers like this: