Skip to content

Цената на човешкия живот

декември 17, 2007

Ето една новина в резюме, заради която вече 4 дена се чудя да пиша ли и как точно да пиша:

Лекарка от спешна помощ, отказва да прегледа пациент – препраща го към личен лекар. Докато открият телефона му, мъжът умира от остър миокарден инфаркт.
Ако я признаят за виновна ще има глоба от 100 до 300 лева.
В този дух на мисли, човек в тази държава струва към 100-тина лева има няма. С инфлацията и по-малко.

  • И никой ама никой да не ми казва, кой за какво отговаря и как личния лекар е длъжен да прави всичко а специалистите да си клатят краката.
  • Не искам също да чувам обяснения от рода, на кой каква му е заплатата.
  • Който е подписал договор се е съгласил срещу съответната заплата да работи.
  • А всеки лекар е положил хипократова клетва и пред парите трябва да поставя живота на пациентите.

Защо съм така безкомпримисна ли?!. Защото за последните 6 месеца видях много неща в и около здравната ни система. И за много от тях не е виновна липсата на пари.

Преди 2 месеца и половина баща ми влезе в болница. Всъщност историята започва малко по-рано. Баща ми чувства слаба тежест в корема, но тя не му причинява неудобства. Една събота в 23 часа той вдига 41.6 температура, което според „Спешна помощ“ – не е работа за тях. Оправяйте се сами. Само майка си знае как му е свалила температурата. На татко му се губят 2 (два) часа. След което с помощта на събуден по неволя съсед стигат до приемното на спешна помощ.

И там историята не е по-различна. Съществото в приемното седи зад бюро, гледа го от далеч и разсъждава без дори да го докосне, какво остава пък да го прегледа. Накрая изписва широкоспектърен антибиотик. Без диагноза както е ясно. ОВИ е удобно извинение за всякакви случаи.

В понеделник отива на преглед при личния лекар, който веднага го изпраща на консултация с хирург. Хирурга казва „апандисит“ с 90% вероятност. Изпраща го за прием в хирургията. В хирургията същото създание от събота казва „Неустановена диагноза?! И сега какво ние да ти правим изследванията тук безплатно а?“ и за малко да го върне. От следващия ден има лични наблюдения.

Пристигнах по спешност в Бургас. Всички вече бяха обяснили на майка, че най-вероятно е рак, а може и с разсейки. Никой не смееше да даде диагноза. До четвъртък живях в ада и в болницата. Поне можех да го виждам когато си искам.

След множество изследвания ни бяха казали, че нямат ясна диагноза. Попитах за скенер – оказа се развален. Освен това го смятали за опасен. Попитах за ЯМР-то което видях до входа – не можело по здравна каса. Ако искам на частно да си го направим. Направихме го срещу скромните 200лв. и отново зачакахме. И отново без диагноза. И отново всички даваха 99% рак. На една от визитациите един от лекарите казал „Ако е ххххххххх(сложен латински термин) по-добре да не пипаме.“

В сряда случайно се сблъсках с лекар, който ми е съученик. Единственият, който ни обърна внимание. При това не само заради познанството ни от преди години. Той така си гледа всички пациенти. Млад и амбициозен, той също заложи на диагноза апандисит. Всеки лекар на визитация минаваше и казваше: „Може би утре ще те отворим. Между временно не яж и не пий.“ Вливания на системи. Татко отслабна и в четвъртък вече не можеше да става от леглото – 4те дни без храна си казваха думата. Плюс болестта, която никой не искаше да диагностицира.

В четвъртък след обяда към 3 го вкараха в операционната. След 2 часа чакане излезе хирурга и каза „Апандисит с огромен перитонит запълващ половината коремна кухина. Смятаме, че е поне от 15 дни спукан. Вадили сме апендикса парче по парче.“

Слава богу от 2-те злини по-малката. Започнахме 24-ри часови дежурства с майка в болницата. Аз през деня. Тя нощем. На първата нощ било спокойно. Първия ден мина прилично. Знаех как да спирам системите, кога и как да ги регулирам. Кога да викам сестрата. Персонала много или малко не знам, но не достигаше определено. В една от стаите изтърваха системата и човека направи тромбофлебит.

На втората нощ(петък среу събота) направил колапс на белите дробове (ако има медици да кажат как се казва точно това нещо). Цяла нощ е бил на кислород. Терапевта е поискал рентгенова снимка. Направиха му рентген чак в понеделник.

При баща ми следоперативно мереха температура в 6 сутринта и в 4 след обед. През останалото време добре, че я следях аз. И ги виках ако има проблем. Бутоните за повикване, бяха монтирани на стената над главата на пациента. Място на което дори аз трудно стигах. За лежащите пациенти не знам каква магия прилагат за да ги ползват.

Целият престой в болницата го изкарахме с него. Поне докато стане стабилен да може да става сам. Първата нощ в която остана сам, човека от съседното легло почнал да буйства. Станал и паднал. Баща ми хукнал да вика сестри. Едва ли не му се карали за какво ги будил.

Преживях запушване на 2 абоката. Безотговорност на пресонала, който не надписва дата на поставяне и не ги сменя на 2 дни. Преживях напуканите вени на цялата му ръка. Преживях мизерията на замазания уж „изчистен“ под, с вълма косми и конци от парцали. Преживях тоалетна, немита поне месец. За какво им е на болните чиста баня. Безразличие, крясъци, упреци.

От всички в отделението (а с по-голямата част се опознахме) имаше 1 санитарка, 2 сестри и 1 лекар които си вършеха работата с мерак. Лекаря се оказа моя познат. И не защото ми е познат, а защото има страст в него. Най-показателен е един от другите му пациенти. За този човек визитациите бяха пряко свързани с хирурга му. Макар че други лекари минаваха на визитация, той не ги признаваше и казваше „Днес никой не дойде на визитация. Мина някакъв само, ама моя доктор го нямаше“. Двете сестри бяха мили към всички пациенти и винаги намираха по една две думи да разведрят хората. А санитарката беше много лъчезарен човек, готов да помогне всекиму.

По-късно разбрах от други лекари, че баща ми се е разминал на косъм. Разбрах, че живее втори живот. Разбрах, че е имал интоксикация на кръвта. Но това от после. След като го изписаха.

В съседната стая имаше един циганин. Претърпял операция от апандисит и след 2 месеца лежеше след операция от херния. Той ни показа колан против херния. И ни даде адрес на аптека за да го купим. Да е жив и здрав за което.

Взехме колана и от тогава, татко не го сваля. А всеки лекар казва „Много хубаво си направил. Няма да го сваляш“. Аз ли бъркам или те трябваше да му кажат и да си го купи. Но никой от тях не му и намекна за подобно нещо. Да не правят някакъв оборот от хернии?!

Всеки път когато разказвам това то седи недовършено, седи изнервено и накъсано. Но аз и до днес преживявам ужаса на чакането диагнозите и отлагането на операцията от днес за следобед и от следобед за утре. Изживявам ада на неизвестното, некомпетентността и страха на хората в чиито ръце си попаднал.

Advertisements
4 Коментари
  1. декември 17, 2007 4:31 pm

    Ужасът ти е оправдан и естествен. Само като се сблъска човек с непукизма и безхаберието на много хора в здравната ни система, може да разбере, че твоят разказ и подобни нему не са художествена измислица. По-скоро истинските истории за ангажирани, заинтересовани и отзивчиви доктори, сестри и санитарки звучат като фантастика на изстрадалите пациенти и близки. Няма да спра да повтарям лозунгчето, което виси (все още) над главата на моят бивш личен лекар. Той, между другото също преглежда предимно от мястото си зад бюрото, защото „Ти ми казваш какво усещаш, аз си разбърквам в главата и ти казвам какво ти има и лекарствата за пиене“
    Х( Лозунгчето му е написано на ръка и гласи: „Специалистът е човек, който е престанал да мисли. Той ЗНАЕ!“
    Та, като стават все повече такива специалисти, като добавим, че много са престанали и да чувстват, какво остава? – Ужас от преживяното вътре и извън болниците.

    Иначе има и свестни доктори. Да са живи и здрави и да заразяват с доброто си отношение, със знанията си и с професионалната си страст новите в системата!

  2. декември 18, 2007 11:59 am

    Ах колко познато ми звучи цялата тази работа. За мой късмет винаги има на кого да се обадя, без да разчитам на личния си лекар или допълнителното здравно осигуряване.

    Преди здравната реформа като че ли нещата бяха по-добре. Сега и на здравеопазването му таковаха мамата, както на повечето неща в тая държава.

    Притеснително е, че такова нещо се случва в голям град като Бургас, където уж трябва да има „специалисти“. Ако се случи в някое малко градче където има 1 лекар и 1 фелдшер човека направо си заминава.

  3. декември 18, 2007 12:16 pm

    За малко да си замине свекър ми в Разград. Размина му се на косъм. Да е жив и здрав и никога вече да не се случват подобни неща.

    Но според мен дори в София не си застрахован, ако нямаш познати и връзки. Няма малък няма голям град вече…

Trackbacks

  1. Цената на човешкия живот -2 « Шарки

Коментари са забранени.

%d bloggers like this: