Skip to content

Спомени, спомени…

септември 27, 2007

Напоследък основна тема е учителската стачка. Във всички медии, по много блогове, дори у дома.

Реших не да оправдавам или да нападам, а да разкажа едни различни истории за едни преподаватели от моето време. А изводите да си ги прави всеки сам за себе си.

Учителката ми по математика в 4-ти клас:
Жена с много амбиция и енергия. Първият ми спомен е как ни вдигаше един по един да даваме дефиниция на нещо си. И ни напляска забележките на всичките. Така ни показа, че математиката е точна наука и всяка дефиниця трябва да се знае точно, а не да се преразкава.
Спомням си как ми каза че във ФМИ има нова специалност с компютри и трябва да се занимавам с това. Как отиде и ме записа на кръжок по компютри на другия край на квартала. И ми каза, че аз по математика си знам и това ще ми е вместо кръжока по математика.
Следващото което си спомням е, че отдели от лятната си почивка за да ни подготви за изпита по математика в МГ-то. За да не забравим всичко за един месец мързел. Викаше ни в училище 3 деца всеки ден за по 3 часа и ни преподаваше. Ей така от страст към преподаването и от амбиция.
След години когато вече бях студентка по информатика и работех я срещнах.
Познахме се, поздравихме се и и казах:
– Госпожо Атанасова, вие бяхте права. Сега следвам информатика и работя по специалността си. Благодаря ви!

Учителката ми по български в 5-ти и 6-ти клас:
Страдаше от сънна болест и често заспиваше. Бързо се научихме да сме много тихи, за да не я будим. Всяко контролно, освен грешките имаше и случайни подчертавания резултат от заспиване, но оценката се пишеше на база червени черти. Така и до днес ми куца правописа. Куца и то много. Не помня как се казваше. Извинението да преподава беше: „Тя е болна. Другаде няма да я вземат на работа.“, което никак не ми подобри правописа.

Учителката ми по математика в гимназията в 7-ми клас:
Не помня как се казваше. Беше млада. Работехме само по учебника. Ако някой изпитва затруднение с дадена задача, тя си я носеше у дома и на следващият ден идваше да я обясни.

Учителката ми по математика след 7-ми клас, отново в гимназията:
Страхотен човек и педагог. Майка ми казва, че на родителската среща им казала, че имаме сериозни пропуски. Но спокойно ще си наваксаме. Вярно наваксахме си и то адски бързо.
Страхотни познания, много опит. Изключително прецизна в оценяването. От първия ден ни пишеше оценки по системата, по която оценяваха кандидатстудентските работи.
Ако я питаш за задача или проблем, му намираше решение веднага. Обичаше изненадващите 20-минутки, контролни за по 20 минути в началото на часа.
Имаше особено чувство за хумор, но винаги ни беше приятно с нея. Мразеше да закъсняват за часа и. И след оплакване на съученична че има проблеми с автобусите, всяка сутрин минаваше край тях и я водеше с колата си на училище.
Тя ни направи хора в истинския смисъл на думата. Благодаря ви, Госпожо Станчева!

Класната ни по английски:
Страхотно широко скроен човек. Изискваше от нас, но и много ни даваше и като класна и като учител. Част от обучението ни, беше уреждане на прожекции на филми без субтитри, които после дискутирахме на английски. Имахме и часове за сваляне на текстове на модерни в момента песни и тяхното превеждане на български. Имахме си и нормалните часове естествено.
Но аз въпреки погнусата си към чужди езици, се изучих и даже по едно време пари изкарвах от това. Благодаря, Госпожо Велчева!

Учителката ми по география:
Учиш наизуст урока и го рецитираш. Като го свършиш ти казва: И още? И ако не почнеш пак от начало ти пише 4. Ако повториш назубреното ти пише 6. Без коментар както се казва. Извинение за присъствието и в училище: „Остават и само няколко години до пенсия.“

И между другото преподаването в университета не беше по-различно. От хора, които го могат и го правят със сърце, до такива, които са просто на доизживяване и стари лаври.

Аз искам да ви питам:
Колко учители на вашите деца днес можете да споменете? Учители като Госпожите Атанасова, Станчева, Велчева?

Advertisements
15 Коментари
  1. септември 27, 2007 3:33 pm

    Вчера и аз направих нещо подобно, може и да ти е интересно:
    http://azkenkal.blogspot.com/2007/09/blog-post_462.html

    Иначе и аз помня имената на поне трима учители:
    *Учителят ми по физкултура – Боян Боянов – научи ни да уважаваме себе си и околните; да не ставаме симпатични с лигавене и подмазване;
    *Учителката ми по пеене и музика Милка Данаилова – откри в мен талант и го изкара наяве, научи ме да вярвам в себе си, без да претендирам за незаменимост;
    *Класната ми по руски език Небахтие Наимова – изгради колектив и, дори с цената на някои конфронтации с класа и актива, ни направи страхотни приятели;
    *Учителката ми по математика Пенка Малчева – след къртовски труд от моя милост ми пишеше петици, но ми доказа, че мога с труд да се справя, дори с неща, за които нямам сърце;
    *Преподавателят ми по възрожденска литература Боби Павлов (тогава още доцент) – караше ни да мислим и да изказваме собсвмено мнение, изискваше от нас да защитим позицията си и дори да не бе съгласен с нас, приемаше доводите ни с радост, особено ако бяха лични разбирания и тълкуване на литературни творби;
    *** няма да продължавам, но мисля, че съм достатъчно обстоятелствена 🙂

  2. септември 27, 2007 3:46 pm

    Хубаво е, че имаш добри спомени. Хубаво е и когато са споделени.
    А ако не е тайна, децата ти дали си имат такива спомени или ти дали имаш подобни впечатления от техни учители?

  3. септември 27, 2007 6:59 pm

    Хм,… 🙂
    Ами големият ми син смени два пъти училищата и сега е в трето – Х клас.
    Случи се така, че началната му учителка – Цанка Лазарова, от тази година пенсионер – направи колектив още във втори клас. В края на 4-ти пък им направи книжка с техни творби (рисунки, стихчета, съчинения, грамоти) и по начина, по който скоро той я разглежда, мисля, че не я е забравил и я уважава.
    После в 5 клас беше „влюбен“ (в смисъл думата и за него беше закон) в учителката си по математика -тя ги накара да заобичат още повече математиката. Сега брат му е 5 клас в същото училище и той живо се заинтересува дали същата госпожа ще преподава на малкия – помни я и по име и спомените му са добри.
    После отида в друго училище – спортното. Там харесваше много класната си – Ели Сутева по литература; Учителя си по история и география (аз не му знам името, но като се върне, ще го помоля да ме опровергае или да ме допълни) и учителките по химия и биология. Сигурна съм, че не е забравил класната си, понеже в 9 клас вече не беше неин ученик, а на 24 май се сети, че тя има рожден ден и сам и изготви поздравление, а после на самото шествие я намери и и го връчи!!! Скоро я видях и тя му прати по мен поздрави и благодарности за жеста – съвсем неочакван и много трогателен.
    Сега е в един техникум (проф. гимназия де) – там също харесва някои учители – особено една учителка по някакъв специален предмет, която още първия ден гие спечелила с добро чувство за хумор, естественост и млад дух, въпреки очевидната си солидна възраст.
    Малкият мисля, че харесва учителката си от І до ІV клас – Йорданка Стойчева. Но тепърва му предстои да се сблъсква и с много други и да прави сравнения. на раздяла обаче и подари скромна теменужка в саксия, за да не умре след ден, а да и спомня за него. Освен това и подари нещо като грамота за най-добър учител.
    Говоря от тяхно име, но по техните реакции, когато им предавам поздрави, съдя, че си обичат учителите.
    ? Мнението ти?

  4. септември 27, 2007 7:10 pm

    Боже, върнахте ме 62 години назад.Спомням си всички учители, но най-добре тези от които съм ял някои и друг шамар или пляскане по врата, също като майка.Няма да забравя и въвеждането през 1950 г. на единните училища- само момчета или момичета,писане с перодръжки и носенето на „неразливащи се“ мастилници с лилаво мастило. Много, ама много глупости видях по училищата до 1957г.но и много сърцати и знаещи учители.

  5. септември 27, 2007 7:28 pm

    Хората ненапразно са казали, че се помни доброто, а лошото се забравя. Дори някои лоши спомени имат способността да се трансформират в добри. Странно е, но е факт. Както мъжките разговори за войниклъка – колкото повече неволи са имали с някого, толкова повече го помнят. Но това е тема за друг разговор.

  6. септември 27, 2007 8:06 pm

    Само допълвам писаното от г-жа Калова: учителят ми в прогимназията по история и география е изключителен човек, когото уважавам много и се казва Пламен Няголов.
    Г-жа Петя Райкова предаваше ми биология, всеки път когато видя някой от спортното и пращам поздрави. Райна Бимбалова- „една учителка по някакъв специален предмет, която още първия ден гие спечелила с добро чувство за хумор, естественост и млад дух, въпреки очевидната си солидна възраст“ на 24 май я вдигнахме на ръце и я качихме на сцената по този начин.
    Смятам че трябва да помним учителите си само с най-добрите моменти прекарани заедно…

  7. септември 27, 2007 8:35 pm

    🙂 Потвърди ми мнението. А като познавам приятелите му, сигурно биха се присъединили с по още нещо хубаво. Лошото, дори да не са го забравили още, не ги изяжда душевно.

  8. септември 27, 2007 8:43 pm

    Без да искам мнението на сина ми се изтри – давам му думата и млъквам вече.
    Синът:
    :S Пак същото: Г-н Пламен Няголов (История в СУ) Човек,когото много уважавах и продължавам да уважавам; Г-жа Петя Райкова (Биология) винаги когато срещна някой от нейните ученици и пращам поздрави по него; Г-жа Райна Бимбалова „една учителка по някакъв специален предмет (материалознание), която още първия ден ги е спечелила с добро чувство за хумор, естественост и млад дух, въпреки очевидната си солидна възраст“ тази която вдигнахме на ръце за 24 Май заедно с нейните ученици- абитуриентите.

  9. септември 27, 2007 9:03 pm

    Виж Нели, мнението ми е, че и при учителите има всякави и добри и лоши.
    Моят син, който мрази езиците (като майка си) е влюбен в немския и преподавателката по немски. Тази жена направи магия с децата наистина.
    Просто ми се искаше да се съберат не само стари, но и нови истории.
    За да има и нещо положително, освен всичко отрицателно което може да се каже. А аз съм доста изнервена и отрицателна в тези дни.
    Разговорът, за който си писала, е супер трогателен и ме развълнува. И може би тези спомени и хора извадени наяве пък било то и виртуално ще ни променят…

    А мнението беше отишло просто за модерация. Пуснах го тук.

  10. септември 28, 2007 12:45 am

    Аз помня всичките си учители от първи клас до гимназията и за всичките мога да кажа само положителни неща, въпреки че не бях от най-послушните…

    Преподаватели от университета обаче бяха ******** с малки изключения.

  11. септември 28, 2007 11:57 am

    Дъщеря ми имаше една (не се извинявам) крава вместо класна – цялата палитра – скубане, дърпане на уши, обиди. Преместих я. Сега има класен. Ако започна да описвам колко е щастлива… ще ти задръстя блога 🙂 Затова спирам до тука.

  12. септември 28, 2007 3:55 pm

    Бе както навсякъде – има разкошни проесионалисти, има свестни хора, които просто си вършат добре работата, макар и да не са гении, има и пълни нещастници. Аз мойта начална учителка – другарката Трифонова – никога няма да я забравя. Невероятен човек! Не мога да ви опиша как ни беше възпитала… Чакайте да ви разкажа, ама ще стане дълго:

    Имаше система за награждаване: „Най-добър математик“, „Най-добър четец“ и пр. На спечелилия името му се закачваше на специална дъска, която сами направихме и съответно много искахме да се видим там. Въпреки че нямаше час „краснопис“ тя го въведе, за да се научим да пишем ако не чак красиво, то поне четливо. Имахме часове, в които примерно се занимавахме с някакъв ръчен труд, а тя ни четеше интересни книги. Това, забележете, се развива в Хавана, Куба. Училището е най-нормално българско училище, с български учители и всичко. Обаче Хавана е огромен град, не е като тука да качиш сутринта детето на автобуса и да стигне до училището, което в случая е зафичнато на майна си Райна далеч от мястото, където живееш. Минаваха специално автобуси да ни взимат сутринта, като свършеха часовете ни връщаха, по-рано, вали, гърми, не можеш да се прибереш.

    И един ден, в трети клас, отиваме на училище и установяваме, че другарката я няма. Болна нещо жената, някакъв грип. Впоследствие се оказва, че се скъсала да звъни по директори, за да каже, но по някаква причина не можала да се свърже. И така, установяваме ние, че другарката не е в наличност. Двайсетина луди третокласници, пуснати на воля до края на учебния ден да дерибействат в училището. Но! Няма такова нещо. Ние сме възпитани и знаем как се държат добрите деца. Сяда кака Веса на катедрата, поради щото четях гладко още от четиригодишна, вадя от чекмеджето книжката, от която другарката ни чете, в това врема класа си вади прилежно боички, моливчета, намко, и почва да твори. Бие звънеца за междучасие и културно излизаме. Свършва междучасието и културно влизаме. А че другарката я няма никой учител не е наясно. Така минава първият ден…

    На другия ден случката се повтаря с тази разлика, че преподавателите започват да се чудят защо Трифонова не е в наличност. Минава другата начална учителка (и тя беше много свястна, макар и не като нашата), другарката Маркова, наднича вътре и вижда кака Веси да чете книжка на класа, който нещо си работи по чиновете. „Тук ли е Трифонова?“ – пита тя и всички чистосърдечно отговаряме „Не“. Да, обаче тя си помисля като ни вижда такива кротки, че жената нещо е излязла за малко. Петнайсет минути пак влиза да я търси и пак не я намира. „Ама къде ви е другарката бе, деца?!“ озадачава се вече сериозно тя. Ние обясняваме, че от вчера насам не ни се намира. Тя ни гледа ей така: 😯 Излиза безмълвно и се връща с директора. Той ни гледа като редки полезни изкопаеми. Осведомява се откога я няма жената и не ни вярва. То бива кротки и ученолюбиви третокласници, бива, но такива се срещат основно във фантастичните романи, че даже и там авторите не си позволяват чак такива полети на въображението. Излиза безмълвно. Почват да ни наблюдават какво правим и съвсем откачат: бие звънецът, излизаме. Бие пак, влизаме. Весела им чете. Пак бие, излизаме. Бие, влизаме и нито минута по-късно…

    За това се говореше сигурно години наред, а на жената и връчиха орден „Кирил и Методий“ втора степен.

    А после съм имала най-различни хора за учители, ама няма да разказвам сега. Но ако много искате да сънувате кошмари и неме слушате, ще ви разкажа някой път за другарката Станчева, която ме отказа от най-най-най-любимия ми предмет – биологията. Дето четях „Занимателна зоология“ още в първи клас, си мечтаех да унищожа тая твар, или поне тя най-накрая да яхне метлата си и да си отлети като добра вещица. Но за това ще чуете друг път! :mrgreen:

  13. септември 28, 2007 4:27 pm

    Нека да е дълго ама пък е готино. Ами разказвайте бе хора… За това е пусната темата и са отворени коментарите.

  14. септември 28, 2007 8:25 pm

    Харесва ми да чета положителни неща като цяло. И ще кажа защо. Защото в последно време (не само в последния месец) в обществото ни всички се противопоставяме, всички сме склонни да виждаме и помним лошото, всички бавно се превръщаме в машини за отрицание. А това ми влияе зле. Лично на мен.
    Та затова – дано повече хора прочетат и коментират това, а ако искат може да се прехвърлят и при мен… 🙂

  15. октомври 6, 2007 11:50 am

    По мое време повечето учители си бяха истински. Изключенията почти не ги помня.

Коментари са забранени.

%d bloggers like this: