Skip to content

На един човек, който бавно си отива

август 6, 2006

Небето беше мастилено. Морето беше мастилено. Тъмнина.

Изгря луната. Освети небето. Огледа се в морето.

И на лунната пътека се появи ти.

Приближи се. Погали ме нежно и попита:

– Защо не дойде да се сбогуваме?

Замълчах виновно. Не можех да ти отговоря. Нямаше как.

Забързана и вглъбена в днешния ден бях забравила вчерашния. Бях забравила всички минали дни.

Бързах напред без да се огледам.

Днес ти ме накара да спра. Да се огледам. Да осъзная какво пропускам.

Извини мен младата и неразумната. Прости ми за всички пропуснати мигове и сбогувания.

Ти даде на детето в мен повече от всеки друг. Научи ме на всичко което съм сега. Научи ме на най-важните неща. Тях не ги преподават в училище. Не ги пишат в книгите.

Ти ми даде щедро цялата мъдрост, която бе събрал с годините. А аз приех подаръка като твое задължение.

Изчакай ме у дома.

Ще се върна.

И тогава първо ще се сбогуваме.

А после ще си кажем здравей.

Как иначе да се срещнем, преди да сме се разделили.

Тел Авив 25.05.2006

Тогава ти ме изчака, а сега не знам…

Advertisements

Коментари са забранени.

%d bloggers like this: