Skip to content

За отрицателния прираст…

юни 5, 2006

Провокирано от телевизионно предаване с тема „Кой е виновен за отрицателния прираст“. Двете възможности: човекът сам по себе си или държавата.

Лично аз смятам, че изборът дали да имаш дете е безкрайно личен. И никоя държава на света няма да избере вместо теб.

Държавата ни от своя страна с политиката си прави всичко възможно, да даде оправдание на много хора за това, че нямат деца.

Много е лесно да използваш липсата на адекватна политика за оправдание било на страха си, било на егоизма си. И е много удобно. В даден момент можеш даже да си повярваш и да спиш спокоен.

Ужасих се от изказването на познати (не българи и доста добре финансово): „Едно дете излиза на родителите си ххх пари. С тези пари мога да обикоя света и да живея супер.“

Консуматори и егоисти. И ние вървим на запад с бързи темпове и все по-бързо се превръщаме в чисти консуматори.

От друга страна нашата държава се е постарала да затрудни достатъчно всеки, който има неблагоразумието да реши да увеличи прираста на населението.

Детски се раздават само на единици, предимно от малцинствата. Данъчни облекчения за семействата влязоха в сила едва от тази година.

На фона на смешната сума, която още чакам, изпъкват двете ми ходения до данъчните (сегашни НАП), в които загубих 4 часа и маса нерви. Поне са учтиви.

Записването на детска градина става с чакане (на мен поне това ми се размина). Парите докато си в майчинство са меко казано символични.

На интевю за работа те питат имаш ли деца? А смяташ ли да имаш? ‘Щото те боледували и ще отсъстваш… Е какво да ги оставя да мрат ли?

Ако все пак си на работа и се стараеш идва момент, в който ти се казва: „Ти си жена, имаш дете не оставаш след работа… Тук повече няма да се издигнеш.“

Ако си търсиш квартира и си семеен с дете е ад. Казва ти се „Не е подходящо“ или „Деца и кучета в къщи не искаме“ (последното е цитат, а не художествена измислица).

И естествено имам само едно дете, защото все има проблеми, които отлагат решението за второ с още малко, и още малко… И така вече 4 години. (Удобно извинение нали)

Но все пак аз имам дете. Изборът е мой. И не съм се отказала от битката за второ.

И не заради отрицателния прираст на населението. Нито заради държавата. Нито заради национална гордост, чест или каквото там се сетите.

Просто е безкрайна радост да се прибереш у дома и едни малки ръчички да те гушнат. И да ти кажат „Обичам те“. И целият ти гаден и уморен ден, да грейне от усмивката на едно детско лице.

А колко ли по-хубаво е да са две?

Advertisements

Коментари са забранени.

%d bloggers like this: