Списанията, които чета в момента при това с голямо удоволствие, са издавани преди Втората световна война и по време на войната. Това са “Жена и дом” и “Икономия и домакинство”. Честно казано на мен тяхното оформление ми харесва повече от днешните списания.

Дами и господа представям ви:

Макар че 11 дни почивка не са малко, можех и още. Вчера насмогвах на натрупалата се работа. А от тази вечер се надявам да успея да наваксам и с темичките за блога.

Да благодаря на колежките за подаръка от тип “сръчни ръце” (какво е точно остава тайна, докато го довърша и публикувам тук). Очаквайте в категория “Домашна работилница”.

В категория “От старите… тетрадки” ще се появи ретро серия. За това благодаря на мама, че ми се връзва на идеите и ми изнамери списанията.

А за днес ето ви за зарибявка една корица само:

даже преждевременно ако трябва да сме честни.

Били предоставени на НОИ на 3 април. И на 15-ти са ми платили паричките. Има шанс някои неща да се променят явно. Та за първи път и аз да ги похваля. И пак да напомня, ако ви забавят плащането тормозете ги. Явно познаването на закона и искането за спазване променят институциите, дори и НОИ.

Днес се тиражира новината: “Отделят 40 млн. лв. за ранното развитие на децата“. Каква прекрасна новина нали. Първосигнално всички се радваме, но…

Следва НО-то ако се замисли човек.

1. Министерски съвет одобри заем от 40 милиона евро - ЗАЕМ?! как да го разбираме, че ще им излезе през носа като почнат да работят ли?! Защото то и сега живота на децата им излиза през носа

2. В България има на 1 000 000 (един милион) деца - значи на дете за година се падат 40 евро или грубо 80 лева. Само учебниците на едно дете за годината са над 100 лева…

3. Проекта всъщност не е за всички деца, само за онези с ниските доходи и децата с увреждания. За децата с увреждания едни 80 лева не стигат да си измиете очите господа и дами политици. На тях им трябват адекватни медицински грижи и нормално здравеопазване, където да не се чувстват унижени и излишни, нито виновни че са болни. За онези с ниските доходи…. вие си знаете, на тях къщи им строите, помощи им давате. Ще взема да науча цигански - и да си поискам и аз една къщичка, дано мине номера…

4. За капак тия 40 милиона са за 5 години - което прави какво? прах в очите на хората.

Можехте да отпуснете много повече пари за тази цел, като си понамалите свинските заплати, командировките в скъпи хотели и подмяната на автопарка всяка година. Но тогава няма келепир и няма да влезе нищо в джоба ви нали?!

Не така с парите на данакоплатците моля - не симулирайте активност дайте заслуженото на децата!

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
…
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…

Никога не съм вярвала че ще започна с цитати от това стихотворение. Никога не съм вярвала, че ще ми свърши търпението. Никога не съм вярвала, че ще съжалявам за това, че все още на това място му се вика държава.

От днес нататък това е просто място на картата, просто поредното недоразумение в този свят. И ако се чудите защо се чувствам така, ще ви обясня накратко.

Защото днес докато мирно си чаках автобуса, бях ударена с парче тротоарна плочка по ръката. Бързо да поясня, че ще ми остане само синка, и че якето ми смекчи удара.

Не така стои въпроса с четиримата участници в побоя, покрай които отнесох плочката по ръката. Тя всъщност рикушира от един от замесените.

Не мога до обясня какво как и защо е станало. Мога да се срамувам, че не извиках полиция, както и останалите поне 50 човека на спирката. Но след като видях, как един човек беше пребит с клон, гумена палка, ритници и юмруци - някак реших, че не ми стига смелостта. Защото полицията, ако дойде изобщо, ще го прибере, ще го задържи са максимум 24 часа и ще го пусне, а той ще дойде на спирката да си отмъсти.

А там имаше достатъчно огромни мъже, които гледаха сеир. Имаше достатъчно хора, които видяха, че ме удариха и всички те се дръпнаха и от мен като от прокажена, само едно момче провери ръката ми и попита много ли ме боли.

Двама от участниците се разхождаха, дебнейки се един друг целите в кръв 15 минути по спирката, минаха, шофьори на коли и автобуси и не видях някой да сигнализира на полицията. Тротоарът е на кървави петна, които ще останат за спомен, защото няма кой да ги измие.

Единият от тях, който може би е започнал боя (мина край мен малко преди това и гледаше много стъклено) вероятно дрогиран, след като изгуби жертвите си излезе на автобусното платно и плашеше водачите, като заставаше пред колите им. Признавам си съвсем нехристиянски ми се искаше някой да не го види и да го помете.

Плаках тихо на спирката цели 20 минути докато ми дойде автобуса. Треперих, докато прибирах детето си от училище, мислейки, че утре, когато тръгне само на училище, може да преживее същото и никой не ми гарантира, че той ще се отърве като мен само с уплахата. Треперих и още треперя и не знам как и кога ще се успокоя.

Ръката лекичко припарва за да ми напомня, че на една нормална спирка, в един нормален ден, в 4:30 следобяд имах огромният късмет да ме уцелят с тротоарна полчка по ръката, а не в слепоочието. Едно е сигурно това не ми се случи в една нормална държава. Защото държавата абдикира. Управниците абдикираха и сега ни гледат сеира.

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

Тъкмо обяснявах на един познат колко не ми върви ученето, когато той описа моите мъки със следната фраза:

Като го* чета, все едно аз съм го писал. Като го затворя, все едно друг го е чел.

* Го = него = <учебника който се дискутира>.

Конкретният повод този път е новината: “Шофьор блъска трима на пешеходна пътека и бяга“. Или по-точно не самата новина а развръзката след нея.

Действието се е развило на 07 април 2008г. Шофьорът е заловен днес (09 април 2008г.)

Потресът ми идва от наказанието (източник):

• 6 месеца лишаване от книжка
• 200 лв. за “предизвикания пътен инцидент”
• 200 лв. за “напускане на местопроизшествието”

Значи на калпак излиза по 133.33 лв. Ако блъснете 5-има даже и по рентабилно ще ви излезе.

Преди време се възмущавах, че животът ни струва по-малко от 1750$. А то сумата била къде къде по ниска. Истина е че няма загинали, но за мен това е по-скоро въпрос на късмет, а не на внимание от страна на водача на МПС-то. Иначе би звучало странно: “Аз само внимателно ги поразпръснах по асфалта за да мина по-бързо от там”

неусетно почти.

Тази мисъл ме гложди след вчерашното предаване на “Това го знае всяко хлапе”. Имаше там едно девойче много симпатично. Падна и се следният въпрос:

През коя година България преминава от планово стопанство към пазарна икономика?

За мен адски тъп и лесен въпрос - за нея чуденка. И тъкмо си мислех, ‘що толкова му се чуди, водещите като по-умни от мен я питаха кога е родена. Отговора беше 1986. Е как да помни като е била на 3 години по онова време.

Та така: след десетина години, това ще е поредната досадна дата в учебниците която ще зубрим без да разбираме. А аз ще остарявам бързо и ще помня (докато не ме натисне склерозата) - ще помня и хубавите и лошите неща. И ще ми е чудно, как някой не помни тази дата.

Това беше курсът, който слушах през изминалите дни. Беше невероятно полезен, поднесен със страхотно чувство за хумор и с много точно фокусиране върху народопсихологията ни.

За мен беше истинско удоволствие и откровение, за това без капчица съмнение се позволявам тук да изрекламирам фирма Алфа Куолити и доц. Анастас Кехайов, който ни води курса.

В библиотеката на сайта им има безкрайно много полезни материали не само за ISO стандартите, а и за чисто човешкият фактор в работата и за това колко важни са хората във всяка една фирма.

Приятно четене на заинтересованите.

Ето втора серия на таблицата с шофьори убийци на пътя. Първата част е тук.