За линейките, морала и народа

Вече 3 дни отлагам да напиша нещо по темата.

Исках да се дистанцирам. Да мога да съм обективна. Да не съм остра и критична. Да ама не мога.

И колкото повече време минава. толкова повече ме е яд. Яд ме е и ме е срам.

Малко история: На 27.06.2006г. почти в полунощ в София се преобръща линейка возеща пациент с инфаркт. Новината бе спомената по Канал 1 в полунощ по новините. Казаха, че една кола караща твърде бързо отнела предимството на линейката.

На следващия ден, прерових нета и открих само една кратка дописка по темата в днес.бг

И до там. Случайно ровейки в блоговете открих, повече информация в SlackPack блога. От там научих и че в новините са споменали малко повече.

И се замислих и засрамих. Да засрамих се заради целокупния български народ. Дори линейките вече не са сигурно място.

Много ми е грозно едно. Виждат линейка със светлини и звуков сигнал. И вместо да помогнат за спасяването на един живот те използват намалението пред нея и зад нея. За да минат по-бързо.

Добре бе ще препречим пътя на линейката, ще я използваме за прикритие. И какво печелим? 20 минути има няма в задръстването (по-скоро няма) или 5 лева спестени от бензин.

Е толкова ли струва човешкия живот? 5 лева и 20 минути? А ако вътре в тази линейка е някой от нас? Или наш близък.

Като слушах гледах и мислех се сетих за едно прежижяване в Израел (не само едно де но пътрвия път е най-впечатляващ)

Вървим си край една улица в Тел Авив. Голяма улица по три ленти във всяко платно. Изведнъж се чуват сирени в далечината. Не се виждат никакви коли. Нито полицеиски нито линейки. Ние се оглеждаме.

В това време колите по тази широка улица успяват да се построят чинно в една колона в най-дясна лента и СПИРАТ. Да правилно сте прочели спират. Освободили са 2(две) ленти и на това отгоре са и спрели.

А ние тук така ли правим?! Нееееееееее

Веднъж ми се случи да се засечем с линейка на пътя. Първо докато успея да се прибера в дясно (разбирай нйякой да ме пусне) си беше зор.

Второ тъкмо се прибрах и спрях (както си е по закон) и взеха да ме изпреварват и да се врат маса коли.

И ми стана едно гадно. Не защото аз съм се прецакала нещо. А защото моите благородни усилия отидоха напразно. Линейакта се измъкна през насрещното.

Това ми е най-тежкото писание тук. До сега не съм мислила толкова за нищо друго. И сега като пиша ме свива гърлото.

Ей така от болка за хората разчитащи на линейките. И от срам че сме станали не хора, а пасмина.